Р Е Ш Е Н И Е    1109

 

 18.12.2017 г.,  гр. Сливен

 

В  ИМЕТО   НА    НАРОДА

 

СЛИВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД                             VІ-ти  ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

в публично заседание на петнадесети ноември, две хиляди и седемнадесета година, в следния състав:

                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНЧО МИНЕВ                                                       

секретар: ТАНЯ ИВАНОВА

прокурор: 

като разгледа докладваното от СЪДИЯ МИНЧО МИНЕВ

гр. дело № 3029 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

            В исковата молба на Д.Г.Д. *** се твърди, че в производството по гр.д.№ 1774/2012 на СлРС  била сключена съдебна спогодба, одобрена с протоколно определение от 17.05.2013г., по силата на която тя се задължила да заплати на „Водоснабдяване и канализация-Сливен“ООД /ВиК/ сумата 461.55лв., представляваща главница за доставена и консумирана питейна вода за периода 31.03.2009г.- 30.11.2011г.; мораторна лихва в размер на 61лв., както и разноски по делото. Въз основа на спогодбата, на 24.03.2017г.  на дружеството бил издаден изпълнителен лист, образуван след това в изпълнително дело при държавен съдебен изпълнител при СлРС- № 20172230400458, а на 19.05.2017г. на жената била връчена покана за доброволно изпълнение. Тя обаче счита, че не дължи на търговеца, тъй като според нея вземанията му по изпълнителния лист представляват периодични платежи и по тази причина се погасяват с кратката, тригодишна, давност по чл.111 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Според Д., и започналата да тече след издаването на листа давност е тригодишна, защото производството по гражданското дело, в което е издаден този лист, е приключило не с влязло в сила съдебно решение, формиращо сила на присъдено нещо, а с прекратително определение и по тази причина текста на чл.117 ал.2 от ЗЗД в случая не е приложим.

При това положение ищцата изчислява, че давността, започнала да тече от датата на определението за прекратяване на производството по гр.д.№ 1774/2012г. е изтекла на 17.05.2016г. и поради това издаването на изпълнителния лист през 2017г. е станало при вече изтекъл давностен срок.

Според жената, щом главното вземане е погасено, то се погасяват и произтичащите от него, допълнителни, вземания, каквото е това за лихви.

С тези аргументи Д. предявява иск съда да приеме с решението си, че не дължи на ВиК сумите, за които на 24.03.2017г. е издаден изп. лист по гр.д.№ 1774/2012г. на СлРС. 

Претендира направените в настоящото дело разноски.

 

На ответното дружество бе връчен препис от исковата молба и чрез процесуален представител депозира, в срок, писмен отговор. В него признава фактите, че ВиК и Д. са сключили съдебна спогодба, както и че след това дружеството се е снабдило с изпълнителен лист, който е образувало в изпълнително дело. Твърди обаче, че в периода от постигането на спогодбата и до датата 05.08.2015г., жената е извършвала частични плащания в полза на ВиК и така към момента на образуване на изпълнителното дело непогасени са останали главница в размер на 217.64лв. и лихва за забава от 115.89лв., както и сумата за съдебни разноски. Тези плащания според ответника означават признание от жената на задълженията й, с което при това се прекъсва погасителната давност, а от момента на последното плащане до датата на образуване на настоящото дело не е изтекла дори кратката тригодишна давност.

Друг довод на ответника против иска е, че след сключването на съдебната спогодба задълженията на Д. са се трансформирали; престанали са да бъдат за периодични плащания, а дори вече не са и задължения за заплащане цената на питейна вода, защото източник на задължението вече не е първоначалното облигационно правоотношение, а самата съдебна спогодба. По тези причини пък главното вземане на ВиК няма периодичен характер и се погасява с общата 5-годишна давност.

Ответникът не е съгласен и с твърдението, че за задълженията на Д. след сключването на съдебната спогодба не е приложим текста на чл.117 ал.2 от ЗЗД. Според представителя на ВиК, на осн.чл.234 ал.3 от ГПК съдебната спогодба е приравнена на влязло в сила съдебно решение и поради това установеното с нея задължение  се погасява с общата, петгодишна давност. С това си твърдение ответника отрича ищцовото, че погасителния давностен срок за главното му вземане е  3 години, защото относимостта на чл.117 ал.2 от ЗЗД към него изключва приложението на чл.111 от ЗЗД и така достига до заключението, че иска на Д. касателно главницата не е основателен. 

Като такъв ответника преценя и иска касателно лихвите за закъснение, тъй като и вземането за тях се погасявало с общия давностен срок, отново на осн.чл.117 ал.2 от ЗЗД и е така, защото според ответника, източник и на това задължение, след сключването на спогодбата, е самата тя.

Ответникът напомня в отговора си /напълно излишно, защото съда в този му състав никога не забравя закона и задълженията си по него/, че съда дължи произнасяне по иска само на наведеното от ищеца основание, а то касателно лихвата за забава е, че последната не се дължи, защото е погасено главното вземане, от което произтича тя. 

 

Ищцата „не остава длъжна“ на ответника и на тези негови тези противопоставя следващите си разсъждения- съгласявайки се, че плащането на дълга означава признаването му, „ограничава“ признанието само до платената част от дълга. Така също, настоява на мнението си, че съдебната спогодба не е равнозначна на съдебно решение и доразвива изложението си с разсъждението, че съдебната спогодба е  договор.

 

След като обсъди събраните по делото доказателства и изразените от страните становища, съда приема, че са установени следните факти:

 

Както защото между страните не съществува спор по тях, а ответника дори ги признава в писмения си отговор, а и тъй като се установяват от материалите по приложените исково- гр.д.№ 1774/ 2012г. на СлРС и изпълнително- изп.дело № 458/2017г. на ДСИ при СлРС, производства, съда установи, че през 2012-та година ВиК е сезирало съда с иск с пр.осн.чл.422 ал.1 вр чл.415 ал.1 от ГПК, за установяване съществуването на парични негови вземания от Д.Г.Д.- за стойност на доставена й и консумирана вода и лихва за забавеното плащане на това задължение; също, че производството по това дело е приключило със  сключена между страните съдебна спогодба, одобрена от съда с протоколно определение от 17.05.2013г., по силата на която  Д.Г.Д. *** признава, че дължи на търговското дружество, сумата 461.55лв., представляваща главница, съотв. стойност на доставена и консумирана питейна вода за периода 31.03.2009г.- 30.11.2011г.; мораторна лихва в размер на 61лв., както и разноски по делото в размер 150лв. Въз основа на същата, на 23.03.2017г., видно от печата, поставен върху последната страница на протокола за проведеното съдебно заседание, на ВиК е издаден изпълнителен лист, образуван след това в изпълнително дело при държавен съдебен изпълнител при СлРС- № 20172230400458; а на 19.05. на жената е била връчена покана за доброволно изпълнение.

 

При така установените факти и след преценка на доводите на страните, съда формира следните изводи за правото:

Предявен е установителен иск, с който длъжник в производство за индивидуално принудително изпълнение търси съдействието на съда, за да избегне събиране вземането на кредитора си. За целта прибягва до института на погасителната давност, позовавайки се на изтекла в негова полза такава, по отношение на главното вземане на ВиК Сливен, а то е за доставена от дружеството и консумирана от ищцата, вода.

Тезите на двете страни съществено се различават, защото ищцата счита, че задължението й представлява такова за периодично плащане и поради това се погасява с изтичането на кратката, тригодишна давност /три години, в които кредитора бездейства и не предприема действия за събиране на вземането си/. Според Д., с изтичането на толкова време се погасява то и след като е сключила с ВиК съдебна спогодба, по силата на която се е задължила да заплати на дружеството  определена парична сума.

Процесуалният представител на ответника пък обратно- чуди се защо главното му вземане е за периодични плащания,  дори и при положение, че такова е становището и на Върховния касационен съд, а също- счита че след съдебната спогодба със сигурност се погасява с изтичането на общия, петгодишен давностен срок.

 

Мнението на докладчика по делото е следното: на първо място трябва да се каже, че пълномощника -адвокат на ВиК най-вероятно се е надценил, приемайки, че по-добре от множество състави на ВКС, а и не само, преценя въпроса за това вземанията на ВиК дружествата за доставяната от тях услуга периодични или не, платежи представляват. Отговорът е безспорен, а дори и да е спорен, последното е без значение, защото със силата, дадена му от закона, ВКС е уеднаквил мнение, че те са за периодични плащания.

От друга страна, несъмнен факт е разпоредбата на чл.234 ал.3 от ГПК / преповтаряща чл.125 ал.3 от отменения ГПК/, както е несъмнен и факта, че спогодбата, било тя и съдебна, представлява договор. С нея страните, правейки взаимни отстъпки, достигат до краен резултат според преценката си на спорните обстоятелства, изгоден и за двете. Не може обаче да се сподели от съда че, както предлага ответника, страните по спогодбата могат да се договарят както си искат, вкл. и правото по спогодбата да няма общо с предходните техни права и задължения, които уреждат със спогодбата. Това е прекалено, но няма нужда да бъде повече коментирано.

Все пак, в случая страните по настоящото дело са били- по –рано във времето, страни и в друго производство, инициирано от търговското дружество, с цел да прецени съда има ли то вземане от Д.Д. за доставената й от него и консумирана от нея, питейна вода. До произнасяне със съдебно решение обаче не е стигнало, защото страните са постигнали спогодба в хода на делото. След като я е одобрил, съда е прекратил производството по него- поради изчерпване на предмета му.

В случая в отговора си на писмения отговор на ВиК, ищцата признава твърдението на процесуалния представител на дружеството, че ако е извършвала след съдебната спогодба плащания в негова поза, то това плащане представлява признание на дълга / макар и признание само за платеното, което е несподелима от съда теза/, както и че след признанието започва да тече нова, вече петгодишна, давност. Щом е така, съда ще предположи, че ищцата няма да възрази, че тя и в съдебно заседание /съдебното заседание, проведено по гр.д.№ 177482012г. на СлРС/ е извършила признание, което обхваща цялата сума по съдебно-спогодителния протокол. В случая признанието на Д. се съдържа не само имплицитно, но и явно- изрично- нарочния израз, че признава дълга си е част от съдържанието на протоколираната от съдебния секретар и потвърдена/ одобрена от съда, спогодба.

 Щом е така, от него момент- 17.05.2013г., за сумата за главница по спогодбата, а тя представлява стойността на доставена и консумирана вода, е започнала да тече нова давност; тя е с 5-годишна продължителност. Според съда е така на осн. чл.117 ал.2 от ЗЗД. На това място от решението си съда ще изложи становището си за паралела между съдебно решение и съдебна спогодба и то е, че последната, макар и одобрена от съда, не се превръща в съдебен акт. Тя обаче има присъщи на него правни последици- сила на присъдено нещо, която окончателно и завинаги разрешава спора между страните, а и изпълнителна сила- когато предмет на спогодбата е притезание. Именно поради това- че има цитираните последици на влязлото в сила съдебно решение, съдебната спогодба е изпълнителното основание и след влизането й в сила, давностния срок за вземането по нея е винаги пет години- както разпорежда чл.117 ал.2 от ЗЗД. В случая става трансформация на давностния срок и той за привеждане в изпълнение на спогодбата е 5 години.

При това положение е ясно, че вземането на ВиК за главница не е било погасено нито към момента, в който то се е снабдило с изпълнителен лист- на 24.03.2017г., нито пък към момента, в който въз основа на него е образувало изпълнително дело- 03.05.2017г., нито пък към момента, в който Д. е депозирала пред съда исковата си молба, образувана в настоящото гражданско дело- 20.06.2017г. /давностния срок изтича на съответното число от петия месец на 2018- та година, която скоро ще посрещнем/. Това пък означава, че жената дължи на ВиК сумата, за която е предявила отрицателния установителен иск; по тази причина същия ще бъде отхвърлен.

 Сходна е преценката на съда и за вземането на ВиК за лихва за забава. Щом според съда съществува главното вземане, то от само себе си и не съвсем- а и поради наличието на чл.119 от ЗЗД, се налага извода, че съществува и акцесорното на него вземане за обезщетение за вредите, които кредитора търпи от забавата, в която длъжника е изпаднал при изпълнение на задължението си да плати главницата- т.н. лихва за забава или мораторна лихва. Тук трябва да се отбележи находчивата забележка в писмения отговор, че съда дължи произнасяне само при това съображение- защото само него ищцата е навела като довод на иска си касателно лихвата за забава. Безспорно е, че съда трябва да процедира точно така.

 

При това положение иска на Д. ще бъде отхвърлен изцяло.

Този изход предопределя и становището по въпроса за разноски- на ищцата не се следват / по аргумент за противното от ал.1 на чл. 78 ГПК/, а на ответника има право на такива, при това в пълен размер /чл.78 ал.3 от ГПК/. Сторените от ВиК разноски са 360 лв.- заплатено възнаграждение за пълномощника му -адвокат.

 

 Водим от изложеното, Сливенски районен съд

                                                                                                                                    

Р    Е    Ш    И:

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска на Д.Г.Д. с ЕГН: ********** и съдебен адреса*** да бъде прието за установено, че тя не дължи на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ-СЛИВЕН” ООД с ЕИК 829053806, със седалище гр.Сливен и адрес на управление на дейността-  ул. ”6-ти септември” № 27 , сумите, за които срещу нея е издаден, на 24.03.2017г. по гр.д.№ 1774/2012г. на СлРС, изпълнителен лист.

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането на Д.Г.Д. с ЕГН: ********** да й бъдат присъдени разноските, които направи по настоящото дело.

ОСЪЖДА Д.Г.Д. с ЕГН: ********** да заплати „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ-СЛИВЕН” ООД с ЕИК 829053806, със седалище гр.Сливен и адрес на управление на дейността-  ул. ”6-ти септември” № 27, на осн.чл.78 ал.1 от ГПК, направените от последното разноски в настоящото дело, в пълен размер- 360лв. / триса и шестдесет лева/.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване- пред Сливенски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните, с жалба, която трябва да се подаде чрез Сливенски районен съд.

 

 

 

                                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: